Източни Родопи – фотопис от един самотен рай

Здравейте!
Посоката в днешния пътепис е Ивайловград и пограничните села. Нарекох ги “Самотен Рай”, тъй като в повечето от тях живеят по десетина души, а в някои дори нито един.

Имате няколко начина да стигнете до там.
Идвайки от Стара Загора, може да хванете няколко маршрута:
Вариант 1: Главният път Стара Загора – Димитровград – Хасково – Харманли – Любимец, след което да свиете надолу през Арда, Лозен , Малко градище.
Вариант 2: Стара Загора – Димитровград – Хасково – продължавате на юг до Кърджали, още на юг до Момчилград – Крумовград – Ивайловград.
Вариант 3: Малко след Хасково се отбивате към с. Манастир. Пътят е второкласен /дори не знам дали не е и по-ниско категоризиран/, но е интересен. Минава през селата Корен, Малък Извор, Голям Извор, след което продължаваме на изток към Тънково, Върбово, Орешец, Малко Градище.
Вариант 4: Ако пък искате, и имате време да направите пътуването си още по-колоритно, може да минете през Хасково – Кърджали, от там да влезнете в Гърция през Маказа, Комотини, да хванете главния път за Александруполис, след което да хванете на север и да влезнете в Ивайловград през Славеево.Честно казано, следващия път, в който реша да слезна на там, ще избера точно този маршрут. Пътят е много добър, и в крайна сметка се оказва, че не е чак толкова по-дълъг. Напротив. Включете в плановете си да проучите и този вариант.

Избрах Вариант 3 за маршрут към Ивайловград. Както винаги, искаше ми се да мина по не толкова комерсиален път, да карам бавно и да усетя възможно най-много околността. Пътят е сравнително поносим. В по-голямата част дори и може да се каже добър. Това, което ми направи впечатление е, че всички тези села, през които минах са християнски. Навсякъде църкви. Не видях джамия. Пътят си криволичи през изцяло гориста местност, на места доста интересно съжителстват борове и дъб, буквално рамо до рамо. По пътя има забележителност, до която може да се отбиете и да видите. Това са Глухите камъни – един от най-големите тракийски култово-погребални комплекси в Източни Родопи. Отбивката е в дясно от самия главен път, има табела и трудно ще подминете мястото без да забележите. GPS координатите на отбивката са: 41.732360, 25.970199 Можете да влезнете 20 метра навътре и да оставите автомобила си на широка поляна. Аз направих точно така. И всъщност стигнах само до там 🙂 Да. Смених си обувките, вода, раничка, както му е реда, и в момента, в който хванахме по черния път към мястото, просто разбрах, че е абсолютно невъзможно да се продължи. Хиляди мухички, ..нещо като комари, но не точно, буквално те нападат и влизат навсякъде ..в очите, в косата, в ушите ти. Каквото и да се опитваш да правиш, няма начин. Все пак имаш само две ръце, а мушичките са буквално хиляди. Мислех си, че е само моментно и ще отминат след малко. Нищо подобно. Явно момента продължаваше това лято 🙂
Обратно, в колата, и към Ивайловград.
П.С. Между другото, мисля, че по този черен път, с високо проходим джип може да се стигне и до края. В малкия участък, който провървяхме, срещнахме няколко връщащи се Лади-Ниви 🙂 Напомни ми площадка “Орлово око”, за която може да прочетете във втората част от пътеписа “Родопи! Отпечатъци от рая!” Разликата е, че там джиповете не са Лада Нива, а G-Class на Мерцедес. И е много по-трудно да се стигне пеш 🙂

От тук нататък, честно казано вече исках да спра директно в Ивайловград и да хапна нещо вкусно, тъй като бях пригладнял. Имаше идея за спирка в с.Бориславци, тъй като е едно от много малкото места, на които човек може да се докосне до водите на яз.Ивайловград. Бях чел и за местен исторически музей, и за таханджийница, което ми се стори интересно, трябваше да се отбие малко километри по пътя, но …така или иначе и това отпадна. Гранични полицаи ме подкрепиха със становище, че няма какво да правя и да се отбивам там. Нямало и гледки кой знае какви на язовира. И така …
Пътят продължаваше да се вие надолу, завой след завой, после прави участъци. Тук там, през дърветата в дясно се показваше язовира – далееееееч долу. Абсолютно невъзможно да се достигне.

Добре дошли с мен в най-източните Родопи – самотният рай на България.
Няколко километра преди Ивайловград, в ляво от главния път видях табела Камилски дол. Подминах, и се върнах. И в момента не мога да си спомня кой и какво ми е говорил за това село. Мисля си, че имах някой приятел родом от там, или … Не си спомням, но реших да се върна, да отбия, и абсолютно непланирано да видя това село, удобно разположено и огрявано от слънцето на високо било над река Арда.

Скоро асвалтиран, еднолентов път води до самото село, където нямаше никой 🙁
Макар, че някои от къщите изглеждаха обитаеми. Може би само през летните месеци, когато се използват за почивка от наследниците на хората, живели някога там. Красиви, каменни къщи. Чисто, тихо е ..напича силно. Пътят продължава да криволичи през селцето, на места свършва и се налага да се върнем, за да хванем в другата посока. И така, нагоре, надолу, докато не излезнахме на едно по-голямо място, което се оказа площада на селото. Широка чешма бълва планинска вода, голямо, дълго корито, и до него – човек. Спрях колата, приближих се.
– Добър ден. Видях ви, че пълните бутилки с вода, и реших и аз да напълня моите.
Излях минералните води в корените на една черница и направих още няколко крачки към човека. Носеше поне 6-7 трилитрови, пластмасови бутилки, които пълнеше с вода. Коритото на чешмата беше пълно с оси и пчели, които също искаха да пият. Оказа се, че човекът всъщност не си налива, за да пие.
– Добър ден, младеж. Радвам се да ви видя. От къде сте?
– От Казанлък сме – отговарям.
– Аааааа, от Казанлъъък? Ми то знаете ли колко хора от нашето село отидоха да живеят едно време в Казанлък /което още повече затвърждава мисленето ми, че някой близък до мен човек ми е разказвал за това село. Моля, ако някой се сети, да ми каже 🙂 /. Какво ново в Казанлък? Аз знам, много хубав град, ходил съм там.
Личеше си, че старецът е доста интелигентен, дори бих казал интересен за мен събеседник. Облечен беше с дълъг панталон и бял потник нагоре. Нямаше шапка, а навън така напичаше …
– Елате под дървото да си говорим, много пече, да не направим беля – предложих му.
– Много хубава кола, каква е? – направи комплимент дядото – разкажете ми, какво сте завършили, къде учите.
– Учих в Пловдив. Бизнес ..да правим бизнес – шеговито отвърнах с усмивка.
– Аз съм икономист и завърших с отличие икономика в София. После работих доста години в Смолян. След това стана модерно всички да си купуват апартаменти и да ходят да живеят в големия град. Купихме си и ние с жена ми апартамент, в Пловдив. Преместихме се. Сега живея в ей тази къща отсреща. Това е бащината къща на жена ми, тя е родом от Камилски дол – започна да разказва стареца.
Това беше една от най-красивите къщи, които видях, разхождайки се с колата из селото. Дори исках да я снимам, но сега вече, от неудобство пред него, реших, че няма да го направя.
– Много хубава къща имате. Поздравявам ви!
– Хубава е …ремонтирах и покрива преди 7-8 години, здрава е, нищо, че е с греди, а не с плоча. Но има ееееей такива зидове. Два реда камък. Защото едно време като са строили, по лесно било да сложат камъкк до камък, и така да градят нагоре, вместо само върху един. А камъни наоколо колкото искаш, без пари – усмихна се старецът, и продължи: Искаш ли да си купиш къща в Камилски дол? Затова ли сте тук? Ето виж тази – струва две хиляди лева, ама е посрутена. Онази е четири хиляди, но е с голям двор. Онези пък отгоре ги купи някаква жена от агенция. Явно да инвестира и да ги продаде на чужденците, но така си и останаха. И добави: никой не иска да идва вече тук.
– Много е красиво и много тъжно едновременно, къде са хората, защо ги няма вече?
– Виждаш ли този площад? – посочи ми отсреща – Тук едно време какви хора се играеха …Знаеш ли колко деца се раждаха в Камилски дол, ееееех. Сега няма никой. Живеем двайсетина души в селото. Много ми е приятно, че сте тук, но какво ви води насам?
– Отиваме с приятели в Ивайловград за няколко дни – отговарям му – и решихме да се отбием да разгледаме вашето село.
– Жена ми почина преди доста години. Синът ми почина и той. На 21. Беше спортист, учеше в НСА, никой не вярваше, че това момче ще се разболее, здрав, здрав …Заболя от някакво възпаление на лимфните възли. Не можаха да го спасят. Бях с него докрай – приведе глава старецът.
Не знаех какво да кажа. Може би си и пролича, защото само след секунди мълчание той продължи:
– Но да не те натъжавам сега с моите неща, виж какво хубаво време е. Какво, казваш ще правите в Ивайловград? Ти знаеш ли, че утре май имало празник? Кулинарни гозби, специалитети ще има, пазар, музика, много хора. Ще е весело, отидете. Аз съм си тук – в Камилски дол. Въздуха е много хубав, и много ми понася. В Пловдив докато бяхме, всяка седмица получавах припадъци. Мръсен въздух, стрес, напрежение. Жена ми като почина, върнах се тук и заживях сам, и вече толкова години, я – нямам припадъци и съм добре. Затова живея тук. Кой знае кога Господ ще реши и ще спре всичко …че и няма и кой да ни намери – усмихва се и се опитва да се шегува със себе си – но не още, не.
– Защо пълниш тези бутилки с вода, да не би да е спряна водата в селото?
– Ааааа, имаме си вода. Но си имаме и водомери. Пък и ..какво да правя по цял ден? Идвам до чешмата, пълня си вода и пренасям с шишетата. И така минава времето. За мен е празник сега, че си говорим.
– Имаш си сигурно доматки, краставички – продължавам аз
– Амиии. Нищо не сея. Не мога вече. Ей, в сряда идва кола, взима ни, кара ни до Ивайловград и ни спира на пазара. Имаме час и половина всичко на всичко, кой каквото му трябва си купува.
– В сряда? И само за час и половина – очудвам се аз.
– Даааа. Всичко хубаво тук се случва в сряда. Автобус идва в сряда, доктори идват в Ивайловград в сряда, пазар става в срядааа. Ама какво мислиш ти, ти знаеш ли, че в Ивайловград няма нито един лекар? Нямат и болница. Има някакъв спешен център, който като отидеш там, един фелдшер решава на къде да те разпредели – дали към Сливенград, дали към Харманли. И то фелдшер, представяш ли си? Лекар даже да няма.
Натъжих се много, и наистина се учудих. Всъщност не, че не знаех, че е така, и че в определени кътчета на България животът е доста труден, но ..наистина, какъв живот живеем ние, а какъв стареца от Камилски дол? 🙁 Той казва”Когато Господ реши ще спре всичко” А до тогава, …дори не го чух да се оплаква. Разказваше ми така, сякаш всичко е нормално. И над всичката тази нормалност, с най-голяма благодарност сякаш усетих да разказва за въздуха, който е чист, и много добре му понася. В самотния рай на Източните Родипи, един дядо живее абсолютно сам, без нищо, но въздухът му понася добре, и това му стига, за да намери смисъл да продължи …”докато Бог реши да спре всичко”
– Как се казваш? Аз съм Галин – подадох му ръка.
– Аз съм Ангел Русков Георгиев. На колко години мислиш, че съм? Колко ми даваш? – усмихна ми се.
– Може би 70 и малко?
– На 82 години съм – с гордост отговори дядо Ангел Георгиев, и отново се усмихна, и продължи – хайде, хайде …продължавайте към Ивайловград, че ви чакат. Пък аз ще напълня шишетата, ще ги оставя, че ще дойда пак. Радвам се, че поприказвахме. Не се натъжавайте с мен, желая ви всичко добро!

***

Къща в Камилски дол, с дърво с нарове пред нея.

Пътят се спускаше от Камилски дол и продължаваше да се вие, като веднага след стената на язовира, започна да се изкачва нагоре отново. Достъпът до самата стена е разрешен, но снимките – не. Имаше разположени табели и бутка с жива охрана. Съобразих се. Една бърза разходка пеш по стената, поглед от едната страна към язовира, от другата – към ВЕЦ-а. Спомних си, че съм бил на тази стена преди ..години. Не мога да кажа, че усещането е приятно. По-скоро леко страшничко. Вибрациите от турбините на ВЕЦ-а под стената допълнително засилваха това усещане.
Малко след като колата се отдалечи, видях в огледалото добра гледна точка назад. Спрях /леко рисковано/ на пътя, и направих една снимка на стената. Тук табели за NO PHOTO нямаше. Значи може 🙂

Всъщност, въобще не спрях в Ивайловград.
Моята цел беше да видя и да усетя селата на юг от него.
На 5-6 км от Ивайловград, и на 3-4 от Гърция, се намира най-голямото, и изцяло българско село Свирачи. До Балканската война селото е населено изключително с турци и гърци. След войната, гръцкото и турско население напуска селото и на тяхно място се заселват българи бежанци от Мала Азия. До селото се намира римска могила (Чуката), за която се смята, че е некропол на живеещите във вила „Армира“ (находяща се между с. Свирачи и Ивайловград), и която засега е единствената по рода си като архитектурно изпълнение на теритoрията на страната и Балканите.
Честно казано, в стремежа си да открия могилата, всъщност се отказах от нея и направих разходка по черен път, извеждащ до тези красиви гледки с лозя /главното препитание на хората от селото/ по-долу. Буквално можем да наречем Свирачи – българската Тоскана /макар и в по-малък мащаб/ 🙂
Ако имате желание, посетете вила “Армира”, посетете могила “Чуката”, вижте и църквата Св. Димитър с чудотворната икона на Богородица, построена през 1859г.
Аз не го направих. Просто така го почуствах.

На няколко километра южно от Свирачи се намира с. Одринци.
Признавам си, не знаех нищо за това село и стигнах до него от чисто любопитство. Това, което видях там обаче, буквално ме втрещи. По-късно попитах мандринишките баби, които ми разказаха какво всъщност съм видял. Оказа се, че преди няколко години германци купуват няколко рушящи се къщи в селото, защото усещат енергията там да трепти с тяхната. Компютърен специалист, брокер, физиотерапевт гледат кози и разчитат на земята и слънцето, за да се изхранят. Имат си и шаман – бивш дърводелец, чиято страст пък е билкарството. Плановете на чужденците били да изкупят още къщи в Одринци. Затова групата усилено учи български език. А как стана срещата ми с тях ли? Ще ви разкажа. Още в началото на селото, силно впечатление ми направи църквата, която ще видите по-долу на снимката. Жестоко-красива сграда, за която не се знае почти нищо. Знае се само, че се казва Св.Архидякон Стефан, и нищо повече. Видно е, че преди години църквата е ремонтирана, защото и днес изглеждаше почти използваема. Ако не бяха големите треви и заличените пътеки, които водят до нея, със сигурност бих помислил, че мога да влезна в нея. Невероятна архитектура, белязана сякаш от гръцки повеи. Та докато обикалях и търсех гледна точка, за да запаметя на снимка църквата, зад мен се чу някакъв шум. И чак се стреснах. Беше по залез, никакви хора, никакъв живот, абсолютна тишина, и в един момент обръщайки се виждам катранено черен човек с ретро велосипед, вързал с въже за кормилото куче, което го тегли. Усмихнато поздрави с нещо подобно на “Здравей”. Със сигурност го поздравих и аз, но сега помня, че останах като във филм. Представяте ли си, някъде там ..в забравените села под Ивайловград, в една тишина…нищо не трепва, залез е ..и изведнъж – този контрастен младеж с колело. И куче! 🙂
Между другото, точно тук е сниман филма “Мила от Марс”.
Абсолютно се почувствах като в заглавието му 🙂 🙂 🙂

Църквата Св. Архидякон Стефан в село Одринци

Къщата, в която медитират германците 🙂

Контрастния младеж с колелото …

Ако минете през Одринци и продължите още нататък, ще стигнете до абсолютно мистичното за мен село Сив Кладенец. Пътя до него е силно стеснен от храсти и трънки, доста разрушен като цяло, но се стига.
Подобно на Одринци, не знаех абсолютно нищо и за това село. Нямах очаквания. Всъщност, от селото не е останало много. Още в началото като започнаха да се виждат останали основи и разрушени къщи, в ляво забелязах един кладенец с ръчна помпа. Напомни ми за едното ми село. Разбира се, помпата едва ли работеше. За кой? Но и направих снимка и продължих. По нататък бях абсолютно потресен от гледката. И разбира се, като се прибрах, исках да знам, да разбера каква е тази красота, или по-скоро останалото от нея. Оказа се, че и това е поредната завладяваща история. Поредната красива, рушаща се църква в оня край.
На 27 септември 1913 г. башибузуци нападат беззащитните жители на малкото изцяло българско селце Гьокче бунар /Сив кладенец/. Затварят жените в църквата, а мъжете заключват в читалището, заливат сградата с газ и я подпалват.
„Който се покаже през прозореца, стреляха върху него.
Хората въпреки туй се хвърляха. Старите останаха вътре, а по – младите се хвърляха през прозорците. И аз се хвърлих… В това здание, което беше наше читалище, хубаво здание, което ни струваше 250 наполеона, загинаха около 40 души стари -млади…“
Цитатът е на оцелял свидетел от “Разорението на тракийските българи” Л. Милети. Избити са голяма част от мъжете, а жените са изнасилени и заведени в близкото село Мандрица. Днес, близо до църквата има паметник с имената на жертвите от 27 септември 1913 година, както и на героите от войните.
Останах без думи.
Не знам дали някога ще можем да изкупим греховете си, че оставяме толкова много история, толкова душа, толкова кръв …на произвола. Такива красиви сгради, такава архитектура, такова изящно творение и майсторлък …хората са се подписвали с ръцете и труда си върху всяка сграда. Преди повече от 100 години. Ние не само, че не успяваме да запазим, а дори не намираме смисъла във всичко това. Много тъжно. Жалко.

Някогашен кладенец с питейна вода. Може би на него е кръстено селото – Сив Кладенец

Входа за хоремаг-а в село Сив Кладенец

Останките от църквата “Св. Димитър”

Пътя свършва до тук – до църквата Св. Димитър в село Сив Кладенец.
Връщаме се през Одринци до главното пътче, и продължаваме нататък …
Сградите и историята на следващите села по нищо не отстъпват на тези.
Можете ли да продължите?
А можете ли да спрете? …

Следваща спирка в моя пътепис за селата от Източни Родопи е село Мандрица – албанското село почти на самия край на България.
През 17 век, трима братя християни се заселват тук. Това били първите жители на сегашното село Мандрица. Установили се със семействата си покрай реката, а селото кръстили Мандрица, защото били мандраджии. И защото снабдявали с храна турската армия, пашата ги освободил от данъци. По-късно през 18 век мигрантска вълна от Албания пристига тук. Селото им било запалено от турците, защото било християнско, и те избягали тук. Мандрица започнало да просперира. Хората построили и обитавал огромни 2-3 етажни кирпичени къщи с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и красиви колони в римски стил. Впечатление ми направи, че първият етаж бил предназначен за добитъка, на втория отглеждали копринените буби, а на третия се тъпчела цялата фамилия. И днес, когато наследници или прекупвачи живеят в някоя къща и обитават само първият и етаж, за да палят печка, често срещано явление е пробита дупка в керпича, и стърчаща бурия навън, която опушва цялата стена и фасадата на къщата. Именно защото едно време хората са живели на третия етаж, на първия не е предвиден комин.
Към началото на 19 век селото стига почти 4 хиляди броя население.
Хората се гордеели със своите манифактури за производство на бубено семе, с четирите мелници на територията си. Селото разполагало с тухларна, леярна за камбани, бъчварница, бояджийна, включително и с предприятие за газирани напитки. Пак тук – в Мандрица е построена къщата на доктор Атанас Пейкидис, където той създал модерна гинекологична клиника, в която проплаквали за пръв път бебетата на целия регион 🙂
Можете да видите тази наистина внушителна архитектура на снимките по-долу.
Днес такива сгради не се строят.
Бях чел, че бабите в Мандрица говорят на албански език. И бях супер любопитен да чуя. Озовал се на площадчето пред входа на една от двете църкви в селото, чух камбаната да бие. Няма такава наслада. Пред оградата на църквата бяха подпряни няколко бастунчета и пръчки. Влезнах, внимателно отворих вратата и видях вътре 5-6 възрастни женички, насядали по столовете.
– Здравейте. Добро утро! Мога ли да влезна в такъв вид във вашето свято място – попитах с усмивка, имайки предвид, че бях с 3/4 панталон и къс ръкав.
– Заповядайте, заповядайте, може, защо да не може.
Влезнах, и бавно и тихо обиколих и разгледах църквата отвътре. Бабите си говореха, сякаш са си се събрали у къщата на една от тях и ще играят карти. Абсолютно спокойствие. Но не разбирах какво си говоряяяяяят. Бабите говореха на албански! 🙂
Купих си свещички от тях, запалих, и се опитах да завържа разговор. Направи ми впечатление, че и те, като Ангел Русков от Камилски дол, като чуха, че съм от Казанлък, охооооооо, дааааа, знаем ние …те от нашето село …и разказаха пак вече познатата ми история, че много хора от този край са се изселили едно време да живеят в Казанлък и околностите. Разказаха ми и тъгата си, че ето виж, вчера имало погребение и намалели с още един човек. Тъжно им е. Усмихват се, но им е тъжно.
“С нас ще си отиде и езикът ни” – заключва едната жена. И после попита:
– Ам ти с какво се занимаваш? 🙂
– Гледам пчели – отговарям им.
– Аааааааа, пчели. Да са живи и здрави пчелите. И ние да сме живи и здрави, ама и животните, че ако няма животни …
Бабата се опита да обясни, че ако изчезнат пчелите, изчезваме и ние, и може би затова ги сложи с приоритет в наричанията си …да са живи и здрави животните. То и ние, ама по-първо животните. Представяте ли си културата на тези жени? Бях изумен.
Излезнах вън до колата /в багажника си имах буркан GHoney – акация/ 🙂
взех го, върнах се при бабите, и го подадох на една от тях.
– Заповядайте. Искам като си направите питка за Коледа, да отворите този буркан с мед и да си подсладите. Това е моят мед.
Бабите заговориха помежду си на техния си език, който както вече знаете, не разбирам 🙂 В един момент дори тона се повиши и малко се стъписах. Но …
– Ще го турим тук да стои, в църквата. И на Свети Харалампий през февруари ще се помолим за здраве, и тогава ще го отворим – каза баба Султана.
Съгласих се с усмивка, разбира се. Жените се зарадваха и благославяха, аз бях още по-радостен и от тях, сбогувахме се, и …

От моста на Бяла река

Модерната гинекологична клиника в с. Мандрица

Площадчето пред църквата Св. Димитър в Мандрица

Стълбите за камбанарията

Може би Мандрица се оказа най-живото село от всички в региона.
Макар и с постоянни жители, които могат да се преброят на пръстите на човек, селото изглеждаше живо. Площада беше чист, преметен, звън на камбана ..църквата не беше разрушена, хоремага – съществуващ. И може би “вина” за това има скоро създадения хотелски комплекс в селото, който супер контрастира с огромните керпичени 100 годишни къщи наоколо, но все пак …
Бабите разказват, че преди години, в малкото случаи когато внуците ги забикаляли, ходели да правят плаж на Бяла река, а сега вече имало басейн и музика. И сякаш всички са доволни. Дано!

Мандрица, се отправихме до последната, най-южна точка, след която започваше Гърция, а именно селата Долно и Горно Луково. За там, сякаш малко ревнувайки за внимание към нейното си село, едната баба от Мандрица каза: “М, тооооо, ако и да идете до там, ама кво ша видите …има една църква, ама друго няма” 🙂
Храмът в селото е построен през 1806г. за /забележете/ 7 нощи.
Хората излъгали турците, че ще строят обор за преминаващи животни. Работели на лунна светлина и тихо нощем си издигали дуварите на бъдещия християнски обител. Вкопали църквата си 2 стъпки в земята и я оставили без прозорци – нали уж трябвало да бъде обор! Това е една от малкото запазени православни църкви у нас, която е с две отделения – мъжко и женско.
Отвътре храмът е изрисуван с библейски мотиви директно върху глинената мазилка на стените. Художниците са неизвестни, но цветовете са все така ярки, а стенописите – изненадващо живи и одухотворени. По-късно разбрахме, че стенописите по стените са освежени в наше време, но нищо не е променяно, всичко си стои непокътнато.
С обезлюдяване на село Долно Луково, църквата била изоставена и дори дълго време била с разбита врата. От няколко години обаче се стопанисва от кметството, и ако искате да я видите, трябва да намерите къщата на кметицата, която се намира само до другата църква в центъра на селото. Тя ще ви заведе и ще отключи. Но понеже кметицата имаше на гости внуци, помоли да изчакаме и се разбрахме, че ще изчакаме направо пред мястото. Мислехме си, че лесно ще намерим …нали уж е забележителност, заради която всички туристи идват тук. Доста пообиколихме по уличките, напред-назад …гледаме да видим църква, питаме, лутаме се …
Повярвайте ми, почти невъзможно е да намерите църквата, мислейки си да видите църква 🙂
Сгушена между дворовете на съседни къщи, буквално прилича на обор на някоя от тях. Само че от камък. Ниска постройка, ненадвишаваща по височина размерите на ездач на кон /както било разрешението от турците едно време за новостроящите се сгради/

Бял москвич.

Син москвич.

Друг бял москвич.

Църквата „Св. Константин и Елена“ в с. Долно Луково

Малка част от стенописите в църквата

Не знам как да завърша този фото-разказ за селата южно от Ивайловград. Някъде са наричани селата-призраци, другаде – съкровищата около Ивайловград.
Аз ги нарекох “Един самотен рай”.

П.С. Попитан да каже нещо за бъдещето, кмета на Мандрица отговаря така:
“Бъдещето …какво да ви кажа за бъдещето? Искам да има хора! Това е.”

Амин!