Есенна приказка по Каньонът на водопадите

Каньонът на водопадите…

Първият хладен въздух на есента се усеща още преди началото на пътеката.
Над Смолян, по пътя към село Смилян, започва маршрутът, който отвежда в едно от най-красивите кътчета на Родопите – Каньонът на водопадите. Месецът е октомври… средата на октомври. Дървените мостчета скърцат тихо, листата вече са обагряни в злато, а водата не спира да говори на своя език и да зарежда – ритмично, уверено, сякаш припомня, че всичко живо тече.

Пътеката не е трудна, но си предвидете поне 4-5 часа, защото те кара да спираш често. Поне мен де :) Да спреш. Да се огледаш. Да чуеш. Да забележиш. Да си представиш… как всяка капка носи живот, а всяка стъпка навътре приближава към нещо по-дълбоко от гледка. Усещане.

📍 Полезно за пътуващите:

• Начална точка: горната част на град Смолян – табелите „Каньонът на водопадите“ ще те отведат до малък паркинг в края на града.

• Време за преминаване: 3–4 часа в спокоен темп.

• Ниво на трудност: леко до средно; подходящо за семейства с деца.

• Най-красиво време: есента, когато водата е пълноводна, а светлината – мека.

Първи стъпки по пътеката…

Каньонът на водопадите започва само на няколко минути над Смолян – точно там, където градът свършва и планината поема. От последните къщи пътят тръгва нагоре по тясно асфалтирано шосе, което се вие през борове и мъгла. След няколко завоя се появява табелата „Каньонът на водопадите“ в дясно. Там е малкият паркинг – началото на екопътеката, и първият дъх на онова, което те очаква.

Може би е хубаво да спомена, че от паркинга до същинското начало на екопътеката /Информационния център/ са близо 3о минути пеш. Възможно е да се качите и до самото начало, но с джип. Пътя не е подходящ за нормални леки автомобили. Не, че няма да минат /при повишено внимание на шофьорите/, но според мен не си струва ломенето.

Пътеката е дълга около 6 километра /в двете посоки/ и минава покрай повече от двайсет малки и големи водопада. Най-високият от тях е Орфей – над 60 метра височина – истински символ на Родопите. Изкачването не е особено трудно, но е хубаво да сте подготвени – удобни обувки, вода и малко време за спиране. Това не е място за бързане.

Различното днес…

Бил съм тук общо 3 пъти, като първия път беше преди около 15 години. Какво ми направи впечатление днес? Мястото в голяма степен е запазило чара си /за разлика от Крошунските водопади, Дяволският мост над Арда, и др./. Пътеката е добре маркирана, абсолютно чиста /никъде не срещнах нито един фас или хартийка, което е доста приятно/, заслоните са добри, има едно място с питейна вода. Някъде дървените стъпала и парапетите са изгнили – на места подменени, другаде не, но общо взето цялата пътека е проходима, без сериозна опасност за преминаващите.

Новото за мен беше, че в самия старт на пътеката ви чака мъж, който ви таксува 8 лева, разяснява ви възможностите за преминаване и ви издава касова бележка. Не коментирам дали е правилно или не. Приятното е, че за разлика от онзи съмнителен инкогнито-субект, който ми изкочи от някаква частна кола и ме „сюрпризира“ с входна такса паркинг, ако искам да премина през него към Ягодинската пещера, тук мъжа беше много интелигентен и добронамерен, обясни ни всичко по историята на пътеката и това как двама човека правят каквото могат по подръжката и…съвсем човешки. Не останах с лоши впечатления.

И така, начало!

Медена светлина сред камъни и скали.

Пътеката започва плавно.
Отляво ромоли поток, който скоро ще се превърне в първия водопад. Мостчетата са стабилни, маркировката е ясна – трудно е да се изгубиш, но е много лесно да се изгубиш в гледките. След десетина минути шумът на водата се усилва. Влизаш в сърцето на гората – високи ели, черни скали, а между тях светлината проблясва като медени нишки. Първият по-голям водопад се появява изневиделица – не го виждаш, докато почти не го достигнеш. Пада ритмично, красиво, с онзи постоянен глас на водата, която никога не спира.

Колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече разбираш, че тази пътека не е просто разходка. Тя е като разговор – между човека и водата. Между усилието и покоя. Понякога вървиш дълго само с шума на реката. После внезапно – слънчев лъч, отблясък, струя, която пада от високо и за миг спира времето. Там, пред водопада, винаги идва тишината, но не онази, в която няма звук, а тази, в която всичко звучи естествено.

В такива моменти си спомням защо като главно действащо лице на GHoney, вярвам в простите неща. В онази чистота, която не се създава, а просто съществува. Особено, когато не ѝ пречим. И си мисля: Както водата не мисли накъде тече, а просто намира пътя си, така и ние, хората, може би трябва да забавим крачка, за да видим колко много красота съществува навсякъде около нас. Накъде сме се разбързали? За къде?

„Каскадите“

Кадър от „Каскадите“ – едно от ключовите места по екопътеката Каньонът на водопадите над Смолян.

Същия водопад, заснет от 300м. височина. „Каскадите“ – Каньонът на водопадите.

След „Каскадите“ пътеката се променя. Става по-стръмна, по-тиха, по-събрана. Шумът на водата става различен, гората тук вече не е същата – високите ели се издигат като колони в храм, а слънцето се прокрадва през тях като през прозорци. Въздухът ми миришеше на мъх и влага, на гора… нали знаете? Започнах да усещам още по-силно нещо свято в това изкачване…

Водата изчезва за миг от погледа ти, но я чуваш – някъде отпред. Знаеш, че там те чака нещо по-различно. И точно когато крачките ти започнат да тежат, гората се разтваря.

Появява се той – Водопадът на Орфей.

Кадър на водопад „Орфей“ – Каньонът на водопадите над Смолян.

Казват, че Орфей е слизал в подземното царство, за да върне любовта си.
Аз не знам точно легендата, но когато стигнахме в подножието на водопада се изви един такъв лют вятър…
Разхвърчаха се листа и пръски вода. Сякаш самия водопад си пое дъх и издиша дълбоко 🙂
И нямаше нищо спокойно в този миг. Всичко беше живо – и камъните, и въздухът, и ние, които останахме, за да продължим още нагоре по стръмното.

В началото на пътеката домакинът ни предупреди, че след „Орфей“ е по-опасно. Препоръча ни да се върнем обратно и да не правим кръг. Особено ние с дете. Доколкото успях да усетя, за напред планират да спрат пътеката до тук. Който ходил нататък – ходил. Нали знаете как се случва – Европроекта минал, пътеката е изкарала десетина години и повече, от тук нататък няма голяма възможност за подръжка, камоли на цялата дължина. Или трудно.

Факт е, че 80% от хората се върнаха обратно. Ние – не. Държах ръката на сина ми, закопчени догоре с якетата, и… никакво отказване.

Орфей и вятърът

После нагоре в гората си мислих: Казват, че този Орфей е омайвал с песента и лирата си 🙂
Аз не знам дали пя, не разпознах песента, но определено свирна един такъв вятър, че направо ме подстрига с листа и вода наведнъж! 😄 Родопска версия на шумна, дива симфония с водни ефекти. И ако това е любовната му песен – ееее, браво на Евридика, че го е чакала 😄 А може би той никога не е слизал надолу? Може би си е бил тук в Родопите докрай? Я в Смолян, я.. в Кърджали? Ще попитаме някой ден половинката на една бургаска семейна туроператорска фирма.

…

Погледите ни се напълниха с бели пръски вода,
а в мен остана усещането, че определено сме се докоснали до нещо живо.
Не камък. Не легенда. А… сърце. Сърце, което тупти от векове. И като казах „сърце“, …

Кадър от местност „Сърцето“ – Каньонът на водопадите над Смолян.

Следващите няколко кадъра показват пътя към колуминацията на пътеката. Местност „Ропката“ и панорамната площадка. Сина ми предположи, че „Ропката“ означавало „Родопката“, но галено :). Насърчавам ви с две ръце да се качите много внимателно до там! Заслужава си.
Имаше още две прекрасни панорамни и спиращи дъха площадки. Още ги има, но са прогнили и опасни, а маркировките към тях свалени. За съжаление, разбира се. Имам снимки и от двете, но преди 15 години.

Кадър от панорамна площадка „Ропката“ – Каньонът на водопадите над Смолян.

Когато слизаш обратно, водата вече е останала зад теб. Предстои едно едночасово слизане през прекрасна гора, която те обгръща отново – тиха, влажна, зелена. Само стъпките по пътеката и дъхът ти се чуват. И някак, без да мислиш, усещаш как всичко си идва на мястото. Как онова, което е дълбоко и истинско, винаги е просто.

В GHoney вярваме точно в това – в чистото и естественото. В онзи вкус, в който се усеща цялата природа – и планината, и водата, и слънцето, и тази тишина, която остава с теб дълго, след като си си тръгнал.

И може би затова GHoney не е просто бранд за мед и пчелни продукти. А спомен.
За пътеката и гората,
за есента,
която
все още
звучи

/в теб/.