Защото месец март е и месецът на надеждата!

Беше ми един от най-любимите месеци …
Спомням си как с баба ми правехме мартерници, как аз държах с две ръце конеца, внимавайки да не изпусна, а баба завиваше конците – винаги наляво! Защото наляво отблъскват злото и носят здраве.

Днес май почти никой вече не прави мартеници. Площадите са пълни с маси, обсипани в червени и бели конци, но много рядко се срещат истински мартеници от вълна. И като се замисля – логично, откъде вълна днес? Откъде жива вълна? Но това е друг въпрос, а март е месецът и на надеждата!

Фърст ъв ол, хубаво е да знаем и да предадем на децата, че обичаят с мартениците не идва от Сърбия, нито от Гърция, нито от където и да е на Балканите. Мартеницата си е българска, така както е българска и баницата, и в това не трябва да има абсолютно никакво съмнение! Само че, да, истинската мартеница е вълнена! Древните българи не са имали синтетични конци, нито памук. А и с Китай е било невъзможно. И точно затова не съм много ок с идеята за препълнените маси с китайски мартеници, защото те не спазват точната българска “рецепта”, следователно едва ли имат същата функция на истинската мартеница, а и малко по малко променят изцяло историята и традициите, а традициите трябва да се спазват!

Защо 1 март е един от най-хубавите празници в годината?

Една от причините затова е, че именно той е свързан с надеждата!
Зимата си отива, идва пролетта и прераждането на природата. Скоро всичко ще е изпълнено с цветове и ухания, птичките ще създават едно приятно и позитивно усещане, а живота при пчелните семейства ще започне отново и то точно от тогава – от март.
1 март е и повод за едно друго “ново” начало. Слагам в кавички новото, защото, нали в България ужасно много обичаме новите начала – новата година, новия март, рождения ден…все нови начала, а истината е, че новото начало си е едно логично продължение на старото, НО!

1-ви март е добър повод да започнем да се усмихваме повече!

И ще ви кажа защо.
Вървейки по улиците и вглеждайки се в лицата на хората, имам чувството, че при 90% от тях Баба ти Марта е влезнала в домовете им през комина. И е било рано сутринта, докато още са спели. И е била люта и сърдита, сякаш братята й Малък и Голям Сечко пак са сторили някоя беля, или просто са изпили до капка виното и не са и оставили да си направи попара за закуска. Ами да, съжалявам, но така ми изглеждат повечето хора на спирката, така изглеждат и в трамвая. Лошото е, че така изглеждат и в Порше-Кайен-а си на светофара. Така изглеждат и в театъра дори, представяте ли си? Сякаш всички дружно ги е поситила тази Баба Марта. Отишла е, направила е всичко мармалад и си е тръгнала. И милите хорица, сякаш ограбени и без никаква надеждичка сега, как да продължат? Наистина! Все повече си мисля /а и усещам/, че

в България имаме нужда от повече усмивки!

И няма начин да няма начин!
Ето, например на мен днес също не ми е от радостните недели. НО!
…
Преди минути iLetty ми драсна във вайбър и пита “Как си? Какво правиш?”
Казах и, че си представям каква би била Баба ти Марта, ако е не дотам люта и сърдита.
И понеже тя – Лети – ме попита каква би била, реших да оставя спомен за това и да довърша тази статия с описание на Баба ти Марта –
такава, каквато е абсолютно възможно да бъде:
една засукана девойка с черна изправена коса, м? Намазана със Sweet Like Honey, м?
Какво? Руса? На плитки? ОК! Руса на плитки. Днес може да си представим всичко!
/неделя беше ден за любов/
а ТЯ е задължително усмихната,
навън – едно слънчево и тихо,
синьо небе,
минзухари по поляната над Синеморец …
Представете си спретната и почистена къщичка от дърво,
прозорчета, капаци,
скромно дворче – декар и нещо – два,
няколко сини кошерчета отпред се облитат след дългата зима,
жужат,
закачаме се,
пеят,
очакваме,
а отсреща моретооооо – само за къпане!
Съм почистил всичко старо и ненужно вчера,
съм пуснал прахосмукачка
съм избърсал праха,.. всъщност то дори и прах няма 🙂 откъде прах в Синеморец?
Та, …
Встрани от двора една малка горичка с млади акации,
съм опънал айляк хамака на Веско,
съм сковал дървена маса с пейки,
съм иззидал Огнище!
Червена, ръчно тъкана покривка, домашен хляб, завит в бял плат,
и свещи! Обожавам! И ТЯ обожава!
Свещи, които може да намаже върху кожата си/ми!
Може би и някоя симпатична бучица сирене си представям. Нали ще сме гладни с Баба ти Марта.
Козе сиренце! И 2-3 стръка чесън – пресен,
и купа зелена салата с репички, и да не прекаляваме.
Прибори – ноу! С пръстчета!
И ето я, влиза, Баба ти Марта…
Здравей, заповядайййй,
седни, почини сииии ..
колко ли работа си свършила отново, седни, уморена /ли/си?
Ще приседне.
Ще поиска вода с капучино.
Ще бръкне в червения сукман
ще извади малкото стикче за устните, с които по-късно ще каже …
ще нанесе,
ще прехапе нежно…
И специално за онези от нас, които не успяха да се отнесат там, а ще попитат
“Откъде капучино в акациевата горичка?”
Ще отговорим:
Спокойноооо, имаме човек в Нестле. ‘Сичко е точно! Капучино ще има!
По-важното е, че пуснахме вефа!
Не ни трябва ток. Шест големи батерии по волт и половина стоят приготвени чисто нови и на разположение за този ден!
Чкрррр, чкрррррр с голямото копче, и – видимо местим чертата.
Всичко проработва. Включваме се в някаква чистота на военните, на която
в момента поздравяват всички моряци в морето с песента на Лана Дел Рей –  Blue Jeans!
OMG! И точно на припева…

…

Та, докъде бяхме стигнали?
О, да – до легендата за Баба марта.
Ще ви я разкажа, разбира се…

Живяла Марта със своите братя далеч в планината.
Братята й носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът. Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена, и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла.
Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината. Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна “Баба Марта” , да не се сърди и да носи само добрини на хората …

П.С. А този пролетен минзухар заснех точно на рождения си ден.
Има една полянка в района на “Пчелин 2” на GHoney, която винаги в началото на февруари се изпълва с минзухари. Обичам да ходя там.